За ВСУ "Черноризец Храбър"

Няма ни на картата на световния образователен пазар

Учен, дългогодишен ректор, президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ – с Вашия опит каква диагноза бихте поставили на висшето образование у нас днес?

Най-трудни за лечение са заболяванията с неизяснена или неточна диагноза. Мисля, че мрачното говорене за българското образование, за влошеното му здраве, което масово се тиражира в обществото, е неточната диагноза. Българското висше образование има безспорни достойнства и качества, които не следва да се подценяват и премълчават. Наши студенти печелят престижни международни конкурси, получават отлични референции от университетите, в които са провели Еразъм мобилности, успешно се реализират на високи позиции в Европа и света. Това далеч не означава, че в образованието всичко е наред. Напротив бих казала, че никога не е било по-трудно от сега да се постига ефективност в организацията и управлението на тази сфера. Проблемите са много. Но те произтичат най-вече от това, че науката и висшето образование работят в неблагоприятна среда - както вътрешна, така и външна. В момента образованието понася едновременно ударите на насложилите се една върху друга три кризи – икономическа, финансова и демографска. Наред с това не можем да отминем и ежедневните констатации за наличие на тежки функционално-генеративни проблеми в обществото, които сриват ценностната значимост не само на образованието, а и на самия труд. Мотивите за постигане на успех на база личностно усъвършенстване, квалификация и богат набор от умения в неедна социална група отстъпват пред търсенето на бърза и лесна печалба,  или пред примирението да се живее от социални помощи. И тъй като тези проблеми касаят дори не само Европа, а света, се появява и още едно предизвикателство – жестоката международна конкуренция за геополитическо преразпределение на значимите образователни центрове. Държавите започнаха да се надпреварват в предлагането на екстри, които да ги налагат като предпочитана образователна дестинация. А вътре в страната университетите занижават с всеки ден критериите за прием на студенти, на цената на странни компромиси на качество и цени водят борба за бройки студенти и държавни  субсидии.

 

-        Има ли още път, който трябва да бъде извървян, за да достигнем европейските стандарти във висшето образование? С какво можем да си обясним факта, че немалък процент от младите българи поглеждат и се ориентират към университети в Европа и зад Океана?

България отдавна работи по критериите и стандартите на обединена Европа. Българското висше образование изпълни всички директиви на Болонския процес. Университетите у нас, в т.ч. и Варненския свободен университет “Черноризец Храбър“, имат редица международни акредитации и сертификати за качество.Нашият университет получи от Европейската комисия трите знака за качество и беше включен в списъка на  50-те excellence университети на Европа, което означава, че европейските стандарти не само са постигнати, а и редица постижения на университета са препоръчвани като добри практики. Изключително добре сме приети и ни търсят като партньори в Азия и Африка. С всяка година се увеличава броят на входящите Еразъм студенти от цял свят и се удължава времето на престоя им. По тези програми Варненският свободен университет е постигнал взаимно признаване на обучението и образователните кредити с повече от 60 университета от 16 държави. Ако младите хора продължават да гледат към университети в Европа и зад Океана, то това е не толкова заради различното качество на образованието, а заради очакваната след това реализация в тези държави. Изкушава ги възможността за стаж в престижни компании (и успяващи бизнеси), изкушават ги гарантираните форми за кариерно развитие, престижното ниво на стартово възнаграждение. Затова колкото нелицеприятни са данните за заминаващите да учат в чужбина, още по-тревожни са данните за това, колко от тези млади хора се завръщат след това в страната ни. Ако добавим и цифрата на завършилите у нас, които веднага заминават на работа в чужбина – явно място за тревога има, но да се калкулира това като грях само на системата за висше образование, ще бъде поредната неточна и непълна диагноза.

 

-        Какви могат да бъдат печелившите ходове за реформи в системата?

Всяка реформа има смисъл когато не е самоцел, а е инструмент за адаптиране на системата към предизвикателствата на средата и решаване на проблемите на обществото. В този смисъл реформата във висшето образование следва да бъде ориентирана към решаването на системните му проблеми. А те са онези, които му пречат да се наложи  наистина като приоритет за постигане на интелигентна специализация и развитие на държавата ни. За съжаление механичното повтаряне на думата реформа, ей така „без цел и посока“ натовари този процес с популизъм и политически идеологеми. Фразата „Образованието - приоритет на нацията“ стана дежурно клише на предизборните платформи и обещания. Но за сега всичко спира до тук и следва мимикрия на реформи, които на практика застълбяват статуквото. Печелившите ходове според мен следва да се търсят в няколко направления:

  • Постигане на баланс между структурата и профила на системата за висше образование с дългосрочната визия за развитието на икономиката и останалите сфери на обществото. Интелигентната специализация изисква активност от долу на горе за определяне на приоритетите за бъдещо развитие на местните структури, за изграждане на уникалния икономически и социален образ на градовете и регионите. Неразделна част от това е децентрализацията на инициативата за изграждане на адекватен образователен и научен капацитет, гарантиращ креативна и иновативна икономика.
  • Решителна промяна на модела на взаимодействие между образованието, бизнеса и медиите. Това са отношения, които не могат да се решават само на добра воля и по субективно осмотрение. Промяната ще дойде от благоприятната нормативна среда, която насърчава тези процеси и гарантира признаване на тази безценна инвестиция и нейната възвръщаемост в средно срочна перспектива.
  • Установяване на нови критерии за съотношението регулация и академична автономия. Системата на висшето образование е между най-инерционно регулираните системи. Ежегодно нараства държавната регулация на чисто технологични и административно бюрократичните страни от дейността. Разрешителният режим тежко изкушава все още чиновника, а се изпускат от поглед същностни, системни въпроси. Нека се поясня с един пример.58 000 са младежите завършили средно образование, 10 000 заминали в чужбина, 8 000 не са стигнали да матура – остават 40 000. Срещу това държавата е дала с постановление поръчка за прием на студенти - 72 000 бройки.  Видимо държавата дава поръчка за нещо, което не може да гарантира с потребление и с работни места.  Не се разграничават  двете важни неща – да се поръчва, това което може да се реализира в хоризонта на следващите 5-6 години и да се създадат условия за всички останали да попаднат в тези 46% на хората с висше образование, които европейските директиви предписват до 2020 година. Т.е. нека всеки да учи, а държавата да поръчва и да плаща това, което ще потребява, да инвестира в създаване на области и специалности, които отговарят на дългосрочната й визия и стратегически избор.
  • Постигане на разумен и реалистичен баланс между публични и частни инвестиции в образованието. Явно бюджетът в момента е с ограничени възможности да отдели достатъчно ресурси за образование и наука, изходът е в това да се насърчи частното предприемачество. Разликата между лявото и дясното е в това, че дясното залага на частната инициатива, на частните инвестиции, а страната печели от разумния баланс между публични и частни инвестиции в образованието. Какво ни пречи да го направим освен липса на разбиране и добра воля?

 

-        Как да не допуснем декапитализация на образователната система и да запазим академичния капацитет? С какви политики могат да се противопоставят държава и висши училища на тези тенденции?

Декапитализацията на образователната система е най-голямата заплаха към момента. Ако се подадем на инерцията образованието да следва демографските тенденции, ще допуснем грешки, заради които само след няколко години ще плачем, че сме съсипали поредния отрасъл Необходими са практически, бързи действия, за да съхраним в тази тежка ситуация образователния и научния капацитет на държавата. А това може да стане не със закриване на образователни структури, а като създадем необходимите условия българските университети да заработят на глобален терен. Нека погледнем само междудържавните споразумения и други документи, които държавата ни е сключила през последните 5 години. Обикновено там са посочени мерки за сътрудничество и засилен обмен в редица области, а образованието обикновено е в графата „и други“ и от това не произтича нищо. Светът се бори за преразпределение на образователните пазари, а нас ни няма там. България трябва ясно да дефинира своите конкурентни предимства като образователна дестинация. А там, където те са недостатъчни, да ги създаде и развие, така че страната ни да бъде привлекателна за младите хора от цял свят, а университетите ни гъвкави и свободни да доказват своята конкурентоспособност на международния пазар. Сегав закона има хиляди препятствия пред това нашите университети да заработят зад граница, да обучават чуждестранни студенти, да изнасят академичен и научен продукт.

 

-        Впрочем нанесе ли щети широката автономия за развитие на академичния състав?

Както знаем, свободата е осъзната необходимост. За тези, които са приели тоталното качество като своя мисия и верую, законът даде възможност да отстояват критериите си. За тези, които „търсят врата в полето“ Законът за развитие на академичния състав (ЗРАС) даде възможност бързо да я намерят, особено онези, които разчитат разходите за бързо произведените доктори, доценти и професори да се поемат отново от държавата.

 

-        Какъв е делът на чуждестранните студенти в „Черноризец Храбър“, а на гост лекторите в последната учебна година?

Това към което ние се стремим е глобално присъствие на образователния пазар, от една страна чрез привличане на чуждестранни студенти от цял свят, нови договори с чуждестранни университети и съвместни проекти с тях, от друга страна чрез връзката с бизнеса и партньорството ни със световни лидери като „Фолксваген“, „Байер“, „Пепси“, „ХИПО НОЕ Груп“, Unity, „Керхер“ и много други.

В университета се обучават 255 чуждестранни студенти в бакалавърски, магистърски и докторски програми. Делът им не е такъв какъвто би ни се искало, но географското им разпределение е впечатляващо. Чуждестранните ни студенти са представители на 27 държави, сред които Русия, Казахстан, Кипър, Турция, Китай, Полша, Нигерия.

Друго измерение на интернационализацията е присъствието на „голямото знание“ в университета. За последните няколко години гости на университета са били водещи учени от Япония, Съединените щати, Израел, Австрия, Германия, Италия, Нидерландия, Русия, Украйна, с които студентите имат възможност да работят в рамките на палитрата от Майсторски класове, станали визитна картичка на Варненския свободен университет. 

 

-        Варненският свободен университет е наложил име на културно средище с изключително богати инициативи. В момента тече традиционната квалификационна школа за русисти. Не ви ли стига академичния дух, какво още очаквате?

Академичният дух е нещо, което никога не следва да се счита за  достатъчно. Образованието във всичките му форми изисква от нас да подготвим хора, които ще носят ценностите и капацитета на обществото, в което искаме да живеем. Хора, които мислят, които могат да оценят, това което не знаят и да са мотивирани да го намерят. Очакваме от университета да излизат все повече хора със самочувствие и увереност в собствените си сили, с отговорност за последиците от дейността си. А това не може да стане само в рамките на учебния план по специалността.

Срещите с високите образци на науката, културата, изкуството с моделите на креативно поведение са наша цел. В навечерието на 25-та годишнина на университета ние сме богати с изключителен списък на наши духовни спътници, бизнес партньори, браншови настоятели от цял свят. Дейността на Руския център на Варненския свободен университет и традиционната квалификационна школа за русисти са една от формите за това. Участието в школата на преподаватели и студенти от 8 страни, майсторските класове, съпътстващите ги културни събития са безценна среща на чисто човешките отношения с научните дирения и творческите предизвикателства, ориентирани към професионално израстване и личностна самооценка в широк международен контекст.

 

-        И накрая – но не на последно място – необходим ли е нов закон за висше образование? Толкова години отговорът е „Да!“, но все не случва. Като че ли предпочитанията са да се кърпят нещата на парче. Защо?

За съжаление е точно така. Мимикрията за реформи продължава като мимикрия на законотворчеството. Действащият в момента ЗВО е претърпял до момента  45 изменения, допълнения и поправки. Всички те решават отделни, частни въпроси, за да не кажем интереси  на отделни университети или хора. Нали не си представяме, че такъв закон може да съхрани своята монолитна конструкция и логика.

От друга страна Законът продължава да страда от прекалена обстоятелственост, обвързване с излишни цифрови измерители за дейността, детайлна регламентация на процедури и т.н. Прочетен в контекста на времето, в което живеем законът лъха на чиновнически страх от всяка възможна креативност и предприемачество. Животът е доказал, че закон, който се опитва да реши всичко, на практика изтърва най-важното.

Но нека отбележим, че специалният закон за образованието е много важен, но далеч не е единствен нормативен акт, който  касае развитието на образованието. Подобряването на  средата, в която функционира образованието  следва да е предмет на много други закони и разпоредби. За последните 10 години, това образование, което афишираме като приоритет на нацията, беше лишено от минимални преференции, които имаше през 14 други закони. А именно тези преференции насърчаваха академичната издателска дейност, дейности обслужващи основните, социални програми за студентите и т.н. Не знам дали скоро ще имаме нов закон за висшето образование, но съм убедена, че час по-скоро трябва да променим отношението си към образованието и грижата за него, като фактор за излизане от кризата,съхраняване и умножаване на най-ценния ресурс на обществото – човешкия капитал.


Национален седмичник за образование и наука


by ВСУ Черноризец Храбър

Галерия